„Да залагаш на сигурността е най-несигурното нещо на този свят.“
Силвия Кристъл*
Вътрешно всички копнеем за по-голяма сигурност. И тук не става дума само за храната на масата, покрива над главите ни и мирът в родината. Често този род грижи измества фокуса от същинската сигурност, от която се нуждаем – сигурността, че ще бъдем обичани, оценени и приети, без значение какво кажем или правим.
Страхът от отхвърляне често ни кара да вършим неща, които не съответстват на ценностния ни компас. А нерядко и ни провокира към агресия навън, било то вербална, а понякога дори физическа.
На скоро имах интензивен дебат с приятел, който беше убеден за мен в неща, за които не бях съгласен. От една страна изреждах факт, след факт, който оборваше (поне пред моя ум) всички обвинения, надявайки се, че по този начин ще убедя и него и себе си в своята правота. В един момент обаче се запитах – какво значение има дали съм прав или не? И тогава си дадох сметка, че това от което ме болеше беше риска, че поради грешните (може би) представи за мен, другият може да ме отхвърли. Или още по-лошо, че вече съм отхвърлен?
Замислих се за това колко рядко си позволяваме да задълбаем във вътрешните ни мотиви, които стоят зад нашите мисли и действия. И колко по-лека би била комуникацията, ако вместо да подхождаме агресивно към другия, споделим болките, притесненията и страховете си. Колкото по-скоро осъзнаем, че търсенето на сигурност в този несигурен свят е илюзия, толкова по-лесно сякаш ще открием онзи мир, чийто никой ум не може да схване.
С това не отричам старанието да търсим разума и мъдростта, далеч от мен подобна мисъл. Говоря за това, че има моменти, в които далеч по-мъдро и смислено би било ако отстъпим, в името на нещо по-висше. Да натиснем бутона „пауза“, в името на любовта, с помощта на която да считаме другите за по-горни от нас.
И да, много пъти това е трудно, защото сме напълно убедени, че сме прави, че правото е на наша страна. Но сигурен съм, че всеки от нас е изпадал в ситуации, в което сме разбирали, че не е било точно така 😉 За финал, реших да ви споделя подобна ситуация, в която бях пряк участник наскоро.
Излизах по магистралата от София в посока Пловдив. Трафикът беше доста интензивен, и трите ленти бяха плътно заети. Тъй като пътувах с бус, в който имам поглед от по-високо, отрано забелязах, че малко по-напред става нещо, поради което колите рязко започнаха да спират. Но след това също така рязко, започваха да ускоряват. А не виждах спряла кола на пътя?!?
След малко видях, че причината за всичко това е паднал двоен матрак точно посредата, който явно бе литнал от една от колите, спряли малко по-напред. Тъй като очевидно никой нищо не правеше, освен да заобикаля препятствието, мозъкът ми превключи на режим „има проблем – разреши го“ 🙂 След като наближих въпросния матрак, без много да му мисля, спрях автомобила диагонално, с което още повече задръстих трафика. Но целта ми беше да защитя, доколкото е възможно себе си, докато просто премествам матрака отвъд мантинелата.
Тъй като никой от водачите след мен нямаше как да знае защо спирам така и какво точно върша, предположих, че някои ще ме напсуват волно или неволно 😉 Единият даже се опита да ме заобиколи отдясно, с раздразнение (допускам). И точно тогава стана чудото – вторият, който се опита да направи същото след него, изведнъж явно виждайки причината, спря (дозапушвайки тотално трафика) и през прозореца шумно ме поздрави.
Тогава не обърнах внимание, защото имах „мисия“ 🙂 но после си дадох сметка колко ли пъти съм изпадал в ситуация, в която съм бързал да осъждам някой, защото съм бил „сигурен“ в своята теза. А всъщност тя е била погрешна.
И се заканих – от тук на сетне да не бързам толкова да съдя. Защото може пък да се окаже, че вместо да блокира моя път, другият да иска да ме спаси от ненужно страдание…
Та въпросът ми към теб скъпи читателю е – съгласен ли си заедно с мен, следващият път да не бързаме да съдим? Да не сме толкова сигурни? Да не забравяме, че в крайна сметка живеем в един толкова несигурен свят, че единственото сигурно нещо е, че няма нищо сигурно 🙂
„Кой може да каже: Очистих сърцето си; Чист съм от греховете си?“
Притчи 20:9
* Силвия Кристъл е автор на 15 романа, както и на поетични творби, някои от които са наградени в международни литературни конкурси. Създател е на стотици сентенции и афоризми. Филолог по образование. Владее пет езика.