„…когато видя Петър и Йоан пред входа на храма, човекът им поиска пари. А Петър, с Иоана, се ВЗРЯ в него и рече: Погледни ни. Той ги погледна в очакване да получи нещо от тях. Но Петър каза: „Сребро и злато нямам, но каквото имам, това ти давам: В името на Исус Христос от Назарет стани и ходи!“
(Деяния на апостолите, глава трета)
Тази зима нямаме много възможност да се радваме на снега. Но избрах тази снежна картина да свържа със статията, защото белият сняг често се използва като преобраз за чистота, за онова състояние на опрощение, от което всеки се нуждае.
Преди десетина години след ремонт на улицата пред нас, бяха останали стари плочки и пясък, които с дъщеря ми решихме да подберем и да оформим нещо като пясъчник на двора. Дали заради вълнението от това, че заедно участвахме или просто, защото от нищо направихме нещо не знам, но определено знам, че силно се разстроихме, когато скоро след това един съсед без да ни попита, беше решил да използва и плочките и пясъка за нещо, което той си беше наумил.
По онова време бях силно реактивен и моментално отидох да се разправям, като почти не стигнахме до бой (от негова страна разбира се 😉 Не ставаше дума за стойността на материалите, защото наистина не беше кой знае какво. Ставаше дума за това, че отново ще се намери някой, който егоистично да си следва своите си интереси без да се съобрази с другите…
През годините малко по малко поутихна напрежението и с половин уста водехме по някой друг разговор. Докато миналото лято не започнах ремонт на таванското ни помещение. Защото е едно от малкото с достъп до вода и канализация, въпросният съсед ме попита дали ще съм така добър да пусна отклонения на тръбите и към неговия таван. За миг се поколебах, защото все пак това са допълнителни нерви и разправии, но след това се сетих за една от любимите ми максими за свещите и пламъка – ако от своята свещ дам пламък (вода 😉 на друга свещ, в крайна сметка в стаята ще е по-светло.
Дали защото наистина взех присърце проекта, дали поради това, че лично купих и монтирах тръбите до него или по друга причина, не знам, но все още не мога да повярвам в обрата не просто на самия човек, а на моето отношение към него. Покрай работата, имахме време да говорим, като в последния ни разговор изпаднах в едно състояние, което реших от тук на сетне да наричам „взиране“ – това е моментът, в който успяваш да се свържеш с другия човек, прескачайки маските на характер и външно поведение, да успееш да се свържеш с духовната му същност.
Достигайки това измерение, изведнъж се диша по-леко, а любовта става главна и дори бих казал единствена движеща сила. Уникално преживяване, което си пожелавам и на себе си и на всеки от вас – по-често да се случва.
И така, човекът започна да си разказва за личните преживявания като дете, за проблемите в училище и къде ли не, просто установихме връзка на едно ниво, нямащо нищо общо с емоциите, които и двамата бяхме преживяли не чак толкова отдавна. Вярвам, че това беше един от онези мигове, в които нямаше нужда да проповядвам с думи, делата бяха достатъчни. Някак си спонтанно разговорът премина към още по-дълбоки теми, като тези за покаянието и прошката… Динамики, които са от жизнено важно значение за всеки човек, без значение за колко религиозен се счита.
Определено в последно време все по-малко важност придавам на думите и за това и не изпитвам чак толкова голяма потребност да говоря, пиша и т.н. Но реших, че тази история би могла да вдъхнови и някой друг, така както мен и заедно да се учим на изкуството на ВЗИРАНЕТО.