“Две истини и една лъжа” – не е просто игра. Повечето хора живеят така.“
Райли Сейгър*
По някаква странна причина хората обръщаме повече внимание на негативните заповеди. Не прави това, не прави онова, не кради, не лъжи… Сякаш цял живот сме на пистата на състезанието, в което постоянно трябва да се надбягваме с нещата, които не трябва да правим. И после се чудим защо в края на дните си, повечето хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което НЕ са направили.
Наскоро с приятели обсъждахме модела на управление, завещан от тъста на Моисей. Там възрастният мъж съветва зет си как да води народа, така че хем хората да са доволни, хем той да не достигне до пълно изчерпване и нервен срив. Основната идея е да подбере читави хора, на които да делегира отговорности, като условията са главно три:
1. Да се боят от Бога, т.е. да имат респект, уважение, да приемат Бог за авторитет.
2. Да мразят несправедливата печалба (разбирай корупцията, все пак идеше реч за съдии).
3. Да обичат истината!
Ако първите две са сравнително лесно разбираеми, последната е тази, която ме потопи в дълбоки размисли 😉
Ако се върнем в началото на текста, би трябвало вместо „да обичат истината“, да има наставление от типа „Да не лъжат“ или пък „Да мразят лъжата“, както е заръката за непсраведливата печалба. Но вместо това, имаме надграждане над простото „Не лъжи“.
Сякаш иде реч за това да надскочим нивото на „предпазването“ и да отидем на мястото, където творим?
Има и още нещо – някакси комбинацията от „обичам“ и „истината“ изглежда като рецепта за атомна бомба (в добрия смисъл). Да се съберат две толкова силни думи в едно кратко изречение изглежда наистина вдъхновяващо.
Реших да не се впускам в хипотезите за това какво ли е „искал да каже автора“. В часовете по литература между впрочем винаги ми е било омразна тази част. Вярвам, че всеки от вас сам може да си отговори на този въпрос.
Вместо това, ми се иска да насоча вниманието ви към нещо още по-мащабно.
Какво ли би станало, ако вместо да се надбягваме със забраните, се фокусираме върху позитивите? И тук не говоря само за настройка на ума. Представете си, ако вместо постоянно да казваме на децата „не прави това“ или „не говори така“, обърнем посоката и насочим усилията си върху градивните „защо не направиш това“ или пък „как ли ще се почувства другия, ако му кажеш това или онова“?
Ами за брачния ни партньор? Някъде бях чел статистика, че след определен брой години съвместно съжителство, съпрузите почти изцяло се фокусират върху нещата, които не харесват в другия и всячески се опитват да ги променят. Дали пък, ако вместо критики, не настроим ума си към похвали? Хм, току виж се окаже, че любовта е многократно по-силна мотивация за промяна? Всъщност има ли друга причина за устойчив прогрес?
И така. Омразата понякога е важна. Да се пазим от лъжата също е ценно умение.
Но това, което наистина остава следа след нас е любовта. Още повече любовта към истината. Онази любов, която дълго търпи и е милостива и се радва заедно с истината!
„И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни!“
Евангелие от Йоан, глава 8, стих 32
* (Riley Sager) псевдоним на Тод Ритър (Todd Ritter) (1974) – американски журналист и писател романист