Докато България се носи по гребена на петата ковид вълна, все по-ясно проличава огромната бездна в обществото ни. Едните хвърлят обвинения за „ограничени антиваксъри“, а пък другите отвръщат с „тъпи овце, следващи медиите“…
Ковид вълните както внезапно дойдоха, така внезапно вярвам, че и ще си тръгнат. Но дълбоките белези в общественото ни съзнание дълго ще заздравяват…
Мисля си напоследък какво кара хората толкова лесно да се идентифицираме с някаква идея? Не е ли парадоксално как всяко ново явление или статистика се ползва с една и съща степен като доказателство за всяка от враждуващите страни?
И всъщност защо толкова силно всеки лагер „крещи“? (за някои кавичките са излишни) Колкото повече навлизам в психотерапията и с колкото повече хора говоря по тези теми, толкова по-ясно на преден план изпъква потребността от ПРИЗНАВАНЕ!
Ето защо без значение коя страна на спорните теми подкрепяте, опитайте при следващия спор или дискусия с някой, да надскочите фактите и да се вгледате в ЧУВСТВАТА на другия. Макар да изглежда, че той/тя ожесточенo иска да докаже своята теза, истината, приятели, е че по всяка вероятност просто се нуждаят от това да бъдат разпознати и ПРИЕТИ техните чувства.
Дали това ще е страх от отнемане на свободата; от здравословни или икономически проблеми; дали ще е негодувание срещу лъжи и манипулации; дали ще е чувството на обида; каквото и да е, опитайте се просто да приемете състоянието на човека отсреща.
Както е безумно някой младеж да пребива другия, само защото бил с шалче на противниковия футболен отбор, също толкова безумна е идеята да прекъсваме човешки взаимоотношения заради тази или онази теза. Допускам, че тук някой ще възрази, че опонентът му е безкрайно ограничен, тъп и т.н. В такива случаи се чува презрителната реплика „Ами тоя толкова си може просто“. Много обиден израз, изразяващ, че другият не струва пукната пара.
Но какво пък, ако се окаже, че другият наистина толкова може? Ако по някаква причина е преживял травми, които са ограничили способността му на възприятие? Ако толкова силно е бил нараняван в миналото, че това да го е буквално инвалидизирало? Поглеждайки по този начин на другите, това помага (поне на мен) да бъда по-милостив и по-състрадателен.
А и кой знае – това, че някой може толкова днес, каква гаранция има, че УТРЕ няма да може повече? Ами ако пък се окаже, че гледайки съчицата в окото му, не виждам гредата в своето? Много ми се иска малко по малко да тръгне процесът на изцеление в болното ни общество. Да започнем да се приемаме повече, да вникваме в съдържанието между редовете.
Знам, че няма как да променя целия свят. Но знам, че променяйки себе си, току виж съм помогнал и на някого до мен да направи същото. Малко повече за емпатията, може да видите в това кратко резюме на труда на Карл Роджърс по темата.