„90% от нашите притеснения касаят това, което никога няма да се случи.“
Маргарет Тачър
Вчера беше интересен ден, изпълнен с най-различни активности и преживявания, които ми отнеха над 20 000 крачки. Уточнявам този детайл, защото вечерта наистина бях уморен, поемайки към последния баир преди дома. И точно тогава, когато вече реших, че денят е към своя край, я забелязах. Нямаше как да не я видя, тъй като за малко да се сблъскъме на ъгъла. Често се замислям за това с колко ли хора се разминаваме на косъм (като във филмите), но това е друга тема.
Добре облечена, спретната жена на възраст 60+ крачеше едва-едва по тротоара. На нейния фон, моето „влачене“ изглеждаше като бягането на олимпийски състезател.
Видимо жената беше или подпийнала солидно или страдаше от нещо, което ѝ причиняваше постоянното залитане в различни посоки. „Поредното пиянде“, ще каже някой. Но освен добрият външен вид, впечатление ми направи това, че в ръката си държеше връзка с ключове, които сякаш я водеха към дома.
И тук стана най-интересното нещо, което ме провокира да драсна тази статия. Отне ми цели 5-10 минути, докато се реша да я заговоря. Първо я загледах дали ще падне известно време, правейки опит да преценя дали има реалната способност да стигне сама накъдето е тръгнала. След това си казах, че няма нужда да спасявам целия свят и си продължих по пътя. Но после се сетих за една от любимите ми притчи (за добрия самарянин) и реших отново да спра, за да я наблюдавам.
Е, най-накрая след всичкото това чудене набрах смелост, приближих я с поздрав и просто я попитах дали има нужда от помощ. Тя разбира се с радост я прие. Тези от вас, които са правили нещо подобно, сигурно знаят, че хората в подобно състояние са далеч по-комуникативни, отколкото изглеждат. И след като преминахме през няколко теми – от политиката до Бога, стигнахме до момента, в който тя ме попита защо съм решил да ѝ помогна.
Както обикновено, аз бях открит и този път ѝ споделих дългото си колебание и притеснение дали да я заговоря, или не. На което тя спря, взря се в мен и просто ми каза (перефразирам) – „Мило момче, притеснението не върши работа. Следващия път не го мисли, а направо действай!“
И както и друг път тук съм споделял – когато уж си мислим, че ние подаваме ръка, помагайки на някого, в крайна сметка този, който получава, сме самите ние. Тя започна да споделя как е загубила всичко преди 2-3 години, но е решила да не се тревожи и как щом е започнала да действа така, едно по едно нещата започнали да се нареждат в живота ѝ. След не много време стигнахме до нейния вход, разделихме се, но тези думи силно се забиха в съзнанието ми.
Какъв е смисълът от тревогите? Как е възможно да сме толкова силни в това да си визуализираме негативни картини, а понякога да ни е толкова трудно да си представим позитивните такива? За добро или за лошо кормилото на мислите е в нашите ръце. От нас зависи дали ще успеем да насочим „колата“ (нашия мозък) в посока към светлината и мира или към тревогите и притесненията.
Не се сещам за по-добър завършек за днес от думите на апостол Йоан: „В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си мъка, и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта.“ (1 Йоаново 4:18)