Преди дни, докато с голямата дъщеря се прибирахме към вкъщи, спряхме на едно от онези кръстовища в града, на които често има хора, обикалящи колите, които просят под една или друга форма. Така беше и този път, приближи се към нас едно момиче на възраст не повече от 15-16 години, което уж продаваше знаменца. Честно казано в този момент изобщо не ми беше до това да се заговарям с нея и се направих, че не я виждам. Само, че по неясна за мен причина тя спря точно до нашата кола и когато я погледнах, тя просто се усмихваше на около метър от мен. За миг се поколебах какво да направя и тогава зеленият светофар ме „спаси“.
След секунди попитах дъщеря ми – какво ли ще е, ако се налагаше вместо по уроци и занимания, по цял ден и тя да обикаля така колите. Тя отвърна: „скучно“, а аз отговорих, че надали е само скучно… Представих си колко ли хиляди коли са минали днес покрай нея и какво ли е усещането да знаеш, че си в нужда, а около теб многократно по-богати хора просто да не те забелязват.
Но не това бе най-ужасното, което ме връхлетя като мисъл. По-неприятното беше, че осъзнах как отново изпуснах „момента“. Казах си, че ако по-рано се бях замислил, можеше поне да заговоря момичето, да проявя някакво човешко отношение поне. И тогава ми дойде гениалната мисъл – „какво ми става, защо мисля в минало СВЪРШЕНО време“? Попитах дъщеря ми дали бързаме за някъде и на мига, в който и двамата осъзнахме, че този път не закъсняваме за нищо, просто обърнах колата и се върнах на същото кръстовище.
Да, някой ще каже, че съм луд да губя 10 минути и еди си колко км (защото нямаше много опции за по-бързо връщане), но знаех, че ако не се възползвам от този втори шанс, ще се почувствам още по-ужасно…
И така, ето ни на – моя милост, дъщеря ми и купчина монети, приготвени в джоба ми. Приближихме момичето, която вместо да се стресне, още повече ни се зарадва, явно ни беше запомнила. Започнах да говоря с нея, но веднага тя показа със знаци, че е глухоняма. Това ме стъписа, защото всичките ми предварително приготвени изречения на мига се изпариха. Просто нямаше нужда от тях.
Беше много особен миг, защото аз исках да проявя чисто човешка съпричастност с думи, а вече нямаше как тя да бъде изразена. Изкуших се силно да я прегърна, но се спрях по ясни причини, но поне успях да се стегна и да попитам колко струва едно знаменце. Изпразних джоба си и след взаимно разменени усмивки, се запътихме обратно към колата.
Дори сега, докато пиша тези редове, ме обгръща една топлина, която няма много общо със здравия разум. На практика ние нито дума не разменихме, а сякаш си бяхме казали толкова много. Чувам я да казва – „толкова се радвам, че се върнахте, бях се отчаяла, че изобщо някой ме забелязва“ или пък „беше много мило да слезете и да дойдете при мен, благодаря“ и т.н. Това момиче излъчваше толкова много благородност, чистота и кротост, които просто не мога да опиша с думи.
И както обикновено става в такива случаи – вместо да дам, на практика аз получих – толкова много надежда и вяра. Успях да надскоча собствения си балон от мисли, грижи и тревоги и отново да си дам сметка колко много имам, което ако не искам да изгубя, просто трябва да го дам.
Да го давам ВСЕКИ път, когато животът ми отдаде тази възможност. И дори да я пропусна, да не се опрадавам, да не бягам, да не забравям, но просто да направя „обратен завой“ и да грабна тази уникална възможност. Защото животът винаги ни дава ВТОРИ ШАНС!
„Убедих се, че Бог напълно обича да поправя и спасява неща, които са счупени. Това означава, че колкото и да се чувствате наранени и победени, независимо колко силно сте били повредени, Бог може да ви поправи. Бог може да даде на всеки втори шанс.”
Мелодия Карлсън (американска писателка. Тя е написала над 250 книги за жени, тийнейджъри и деца.)