“Почти изгубен” е просто още един начин да се каже “най-накрая спечелен“.
Скот Линч*
Снощи малката ми дъщеря се приближи при мен и ми прошепна „Тате, днес беше супер – цял ден бяхме заедно“. И наистина беше много хубав и спокоен ден, започнал с разходка в парка заедно с една от любимите ни играчки – количка с дистанционно управление.
Само, където толкова се бяхме улисали в играта на „Игри на волята“ и други подобни наши си игри, че изведнъж разбрахме, че времето е отлетяло и ако не тръгнем веднага ще закъснеем за урока по цигулка. С бодра крачка се запътихме към целта, неусетно забравяйки въпросната играчка някъде до катерушките…
Никой от нас не се сети за това цял ден, до момента, в който не бях провокиран от това нейно изказване да се досетя, че се прибрахме с по-малко багаж, отколкото излязохме. В този миг и нейното и моето изражение рязко се промени… Бяхме изгубили нещо не толкова ценно като материален ресурс, колкото нещо, с което свързвахме хубаво съвместно време.
Това беше повод да поговоря с нея по темата за загубата. Тема, за която рядко си позволяваме да мислим и още по-рядко да обсъждаме. Но реалността на живота е такава, че загубата е неизменна част от него. От най-дребните загуби (като въпросната) до много по-значителни събития като загуба на близък човек, на препитание, на близко приятелство, на младостта, на години лутане в грешна посока и т.н. и т.н.
Ако наистина животът е невъзможен без загуба, то тогава остава въпросът как се справяме с нея. Дори изразът „справяме“ предполага едно противопоставяне, една борба, битка за надмощие. А какво ако вместо това, просто не поемем дъх и не приемем живота такъв, какъвто е. Да оставим да се лее болката и съпътстващите ги тревога, гняв, вина…
Бягаме от загубата сякаш тя ще е завинаги, сякаш това, което тя ни носи вечно ще остане с нас. А само, ако успеем да увеличим мащаба и се издигнем над случващото се…
Преди около седмица настъпи един от най-вдъхновяващите ни сезони на годината – пролетта. Сезонът, в който всичко разцъфтява, новите листа излизат и пейзажът се променя. Но как ли щеше да изглежда всичко това, ако през есента растенията не бяха ЗАГУБИЛИ своите пожълтели листа и цветове? Творението сякаш ни шепне „Спокойно, всяко зло за добро“ или както един приятел ме научи „Всяко зло за ДВЕ добри“. Може би подобно нещо е искал да ни каже апостол Павел в едно от своите послания: „Наистина смятам, че всичко е загуба в сравнение с предимството да се познава Иисус Христос, моят Господ…“ (Филипяни 3:8)
Няма ли да е толкова по-прекрасно, ако вместо постоянно да се тюхкаме за загубите ни, не ги приемем зряло и с достойнство, с отворени обятия, с които ще приемем и НОВИТЕ неща, които Животът е приготвил за нас. Докато успяваме да дишаме, всеки миг ни предоставя нови възможности, чрез които не просто да компенсираме загубеното, но дори и много повече.
От нас зависи – дали ще се препънем в камъка по пътя или ще стъпим върху него, за да се издигнем още повече… Дали ще залостим с още едно резе вратата на своето сърце или ще дръзнем към нови хоризонти, обогатени с още малко мъдрост и любов?
„А знаете ли какво означава да умеете да губите? – Не се страхувайте да изгубите отново.“ Ю Несбьо**
* американски писател романист (Scott Lynch)
** норвежки писател (Jo Nesbо)“
„…And train your brain to not be such a pessimist
It’s okay to make mistakes, just don’t forget that
There’s a high road but I skip the exit when I’m lost…“